Zhivodar D.

В наши дни

Моля сравнете това което си мислехте за остаряването когато бяхте млади, Вашите очаквания за живота си в пенсия, и как реално стоят нещата сега. Какво означава за Вас пенсионирането?
Смъртта покоси чичо ми месец след пенсионирането му. Изтъквам този факт, защото той ни послужи като своеобразен житейски урок: да бъдем подготвени за прехода от активна трудова дейност към пенсионерското ежедневие. Предложих на татко след пенсионирането си да запише своите спомени. През 2008 г. посмъртно, издадох спомените му в книга – „От страниците на моя живот.

Мисълта за собственото ми пенсиониране посрещнах съвсем спокойно, без никаква паника. В предишния период писането на научни статии и студии бе свързано донякъде и с изискването за кариерното израстване. Продължих с тези изследвания, защото чувствах, че мога да реализирам много свои идеи в областта на научното и художественото творчество! Воден от едното човешко любопитство, сега обръщам внимание на книгите, които съм издал, като времевата граница е 2010-а – годината на пенсионирането ми. До 2010 година съм написал и отпечатал 28 книги, като 9 от тях са художествена литература; а числата след това съответно са 18 - 10; публикациите ми в научни сборници, известия, списания и пр. са 120 до пенсионирането ми и повече от 40 след това; редактирал съм 88 книги (научна и художествена литература): 67-до 2010 и 21–в следващите 10 години. (Научно-популярните ми публикации са много – над 1300).

Винаги съм обичал да пътувам – както в България, така и извън границите й. Единствената промяна, която забелязвам за времето преди–след пенсионирането, е по-рядкото ми летуване с близки на българското Черноморие.

Моля опишете накратко житейските си обстоятелства понастоящем.
Живея сам. Недалеко живее голямата ми дъщеря. Няма пропуснат празник, който да не е отбелязван съвместно. Що се отнася до приятелите – до настъпването на Ковид-пандемията всяка събота се събирахме за игра на карти, а с най-близки приятели – на „кафе“, т.е. разговори.
До пенсионирането си имах ангажименти по линия на Съюза на българските журналисти, Дружеството за разпространение на научни знания, някои политически организации и др. От 2010 година съм председател на Славянското дружество в Русе,
член на Настоятелството на НЧ „Христо Ботев“, ръководството на Отечествения съюз и др.

Кои медии използвате в ежедневието си? Какви нови технологии използвате и направило ли Ви е впечатление дали Вашето поколение ги използва и как?
Следя три печатни седмични медии, 5-6 телевизионни канала и предимно Интернет, тъй като мигновено можеш да се изявиш като коментатор, опонент, защитник, да проявиш скептицизма си и пр. Фейсбук и джиесем-връзката ми дава възможност за контактуване с приятели.

Какво Ви мотивира или може да Ви мотивира?
През годините съм имал възможност да работя с множество архивни материали, претендирам, че съм, ако не единствен, то поне един от малцината, които са чели или разлиствали толкова много вестници и списания, излизали в Русе до 9 септември 1944 г. Дори някой друг да се заеме с популяризирането на тези знания, то написаното от него / нея ще е съвсем различно от това, което аз бих предложил на вниманието на читателя. Именно това ме кара да разработвам нови и нови теми.

Според Вас, каква е основната роля на пенсионерите?
Въпросът относно ролята на пенсионерите е много сложен и отговорът не е еднозначен. Всичко е твърде индивидуално! Най-общото е, че възрастните хора:

• не могат да оцелеят в труден живот, без да имат опората на младото поколение;
• трябва да оценят, че интересите на младите са много по-различни от техните;
• не трябва да си мислят, че натрупаният от тях опит е едва ли не своеобразен ключ за решаване на всякакви проблеми.

Какво би било Вашето послание към по-младите поколения?
Истината е такава – днес светът е променя с такава скорост, че между поколенията едва ли не е зинала огромна пропаст! Не съм от хората, които дават (непоискани) съвети. Дори на дъщерите ми при конкретна ситуация съм посочвал до какъв негативен резултат едно или друго може до доведе, но вземането на решение е било тяхно дело. Като историк зная, че всяко едно поколение има право само да търси своя път, но не би трябвало да налага своите решения на бъдещите поколения.
Мисля, че за чуждия читател ще бъде интересен този мой къс разказ, в който разкривам и взаимоотношенията „родители-деца в България – във втората половина на 50-те години на ХХ век.

„ТАТЕ, ЕЛА МЕ ПРИБЕРИ!”
Разказ

Цялото ми детство премина в родното ми село. Чак, когато трябваше да ме запишат в осми клас, татко ме заведе в града. То и нашето училище е хубаво, ама пред вида на гимназията се прехласнах: парадно стълбище, висока резбована врата, колонки около прозорците, а те пък едни големи... Учителите ни в селото бяха добри и знанията, които получих, ми позволяваха да имам някакво самочувствие. Особено по математика – аз, невзрачното селянче, турих в малкото си джобче гражданчетата. Математикът в гимназията също усети, че може да разчита на мене, и винаги, когато имаше някоя
сложна задача, с която съучениците ми не можеха да се справят, ме изправяше на дъската да я реша. Случвало се е даже и в други класове да ме вика. Веднъж обаче...

Преди това да кажа още нещо за Математика. Беше строг, но справедлив. И ако за други учител „шамареното право“ беше в реда на нещата или пък за разнообразие удряха непослушковците с показалка, той прилагаше друга методика. Всеки от учениците беше длъжен да носи в чантата си плик, адресиран до баща му, и бял лист, върху който провинилият се трябваше да напише текст, продиктуван му от учителя. Почти винаги „писмото” съдържаше десет думи: „Тате, ела да ме прибереш – от мен не става човек!”
Та, веднъж и аз трябваше да пиша този текст. Не си спомням каква беше причината, но сам разбираш какъв даскал сме имали: любимец-любимец, но щом заслужава да бъде наказан, получаваше си го! Достоевски нали има такъв роман – „Престъпление и наказание”.

Написах аз писмото, мушнах го в плика, залепих го и го предадох с трепереща ръка. Знаех, че баща ми не си поплюва. И не само шамари щеше да има, ами можеше и действително да ме отпише от гимназията – нали от мен „човек не става”! Как дочаках последния училищен звънец не знам. Помолих другар да ми вземе чантата, от този от онзи посъбрах стотинки и... бегом на гарата. Бях си направил добре сметката – да сляза на жп спирката N, която е най-близко до село, да поема през хълма и така да изпреваря раздаването на пощата...

Татко никога не разбра, че е имало изпратено до него подобно писмо. Малко след като се дипломирах в института, почина. Беше обаче горд, че синът му е първият инженер в селото ни.